Помня първия си маратон, когато на прага на припадъка след повече от 4 часа пристъпих финиша и прегърнах жена ми. Чувствах, че съм направил цялото това усилие за този момент. Предполагам, че и на нея и хареса, защото продължихме да ходим по маратони и тя да ме посреща на финала, а напоследък водим с нас и двете ни деца.

Още не могат да ми излезат кадрите на CNN от главата, на които се вижда експлозията на финалната права в Бостън и часовника за бегачите, който показва 4 часа и малко. Това е времето на всички запалени любители, времето на тези, които бягат маратон за първи път, времето на бегачите, които бягат за благотворителност. Времето, в което има най-много зрители. Това е и моето време. Финиширам за около 4 часа, а семейството ми знае това и ме чака половин час по-рано на финала. И се питам – ами ако бяхме там – на маратона, за който мечтаят всички бегачи. Щяхме ли да имаме нашия момент на финиша? Ето толкова близо е ужасът и до вас. Понякога просто забравяме. Затова трябва да скърбим за случилото се и за жертвите, макар и надалече, макар и непознати.

Маратонът отдавна не е само заради спортното постижение. Маратонът е празникът на хората, които могат да надхвърлят себе си и в крайна сметка да бъдат по-добри. И тези хора стават все повече. Експлозиите в Бостън, нарочни или не, са ново предизвикателството пред желанието на човек да бъде по-добро същество. Сигурен съм, че хората в Бостън и по света ще го преодолеят и ще продължат да финишират с радост, а не страх в очите, да се прегръщат с близките си и да стават по-добри.